Предстои ми да стана „старши“ учител. На всеки с десетгодишен стаж присъждат това звание. Преценили са, че след толкова време в Системата попадаш в друга категория на професионализма. Нарича се инициация. През такъв процес преминах и в казармата. И в личен план също съм подложен на подобно изпитание – голямото ми чедо е на почти 21, а малкото на 14. Когато един ден навърша 70, дай Боже, ще разбера дали съм преминал в групата „старши“ човек. Не всички успяват.
В училище обаче раздават тия звания на всички, които са „издържали“ толкова в тази луда професия. Творческа професия. За нея е нужно, абсолютно задължително да обичаш две неща – своето призвание (за мен български език и литература) и децата. Липсва ли единият от тези два стълба, няма да се получи. Тегаво е, тежко, мъчно, досадно, лепкаво, страшно и озлобяващо. Виждал съм и виждам хора, на които не им се получава, нищо, че се залъгват, че са добри даскали. По-често им липсва съставката обич към децата, а понякога им липсват и двете. Има и други варианти – изперкали създания, дъновисти, сектанти, разочаровани, параноици, истерици, психотици, посещаващи врачки и баячки, попаднали по случайност на това работно място. Често казвам на моите от 9 В, че трябва да вземат от всекиго най-доброто и че от всеки могат да се поучат. Понякога сам се съмнявам в думите си. ==>
По-нова публикация
