Септември отново галантно потропва на вратата на август и срамежливо подава глава, а това може да означава само едно: след моя личен празник в самото му начало следва онзи изпълнен с вълнения, специален ден. Денят, в който всички деца на възраст от 7 до 18 години ставаме рано сутринта и се приготвяме, за да пристъпим в училищния двор. Цял живот ще помня своя първи учебен ден, в който носех поличка на точки, раничка, доста внушителна на фона на слабичката ми невръстна фигура, и букет цветя в ръка. А, щях да забравя - усмивка от край до край на лицето ми. Вървях, хванала за ръка мама, и търсех с очи своята първа класна. Любопитно хвърлях погледи към големите каки и батковци, които ме гледаха отвисоко. С уважение наблюдавах знаменосеца и асистентките му, маршируващи в такт с музиката, а може би и тайничко се мечтаех да бъда като тях някой ден. В този момент си казах, че в това училище искам да завърша. Така беше и във втори, трети, четвърти клас... та до днес. Ето че денят отново идва, но този път без планове догодина да се върне отново... поне за мен. Да, този път 15-ти септември идва, за да си отиде завинаги.
По-нова публикация
