СУ "Свети Климент Охридски" Троян

Много градове и райони в България си имат някаква особеност - реална или разкрасена от легендата - с която са известни в цялата страна.
И не са нужни специални разяснения, когато в разговор споменем габровската спестовност или трънския говор, или търновските болярки (остарял вариант - кокони), или чирпанските ножари...
Изпъстрена е картата на България и от вкусни “визитни картички” - дините трябва да са от Любимец, черешите от Кюстендил, кайсиите от Силистра, картофите от Самоков или Смолян и тъй нататък.
А ракията, освен каквато и да е, бива “с месторождение”, например Троянска или Сунгурларска, докато ароматният пелин е “от сой” само ако е осмарски. При мезетата също се наблюдават по-аристократични, като горнооряховския суджук и смядовската луканка.
Освен това в общуването ни живеят регионални лафове, шеги и весели поговорки, често с отдавна забравен произход и смисъл.
Вероятно първо място сред тях заслужава римуваният майтап “Във Враца гарга не каца”. (По-възрастните врачани знаят как да отговарят на тази закачка с родното им място. Например “Нямаме гарги, при бомбардировките ги изядоха евакуираните софиянци.”) Все пак откъде накъде не каца? Защо именно гарга? Остава ли това наблюдение вярно и днес?
На такива въпроси се опитва да отговори екипът на “Труд” в следния шеговит обзор на някои лафове, историйки и любопитни особености в говоримия български език със запазена марка за географски произход.

Лицеприятни или не, има факти, които уж са мимолетни, но надживяват времето. Така от десетилетия в родното публично пространство се върти фундаменталният въпрос защо във Враца гарга не каца.
Доскоро бяха популярни два отговора. Първият е,че пернатите са избягали, защото в града под Околчица мърша няма. Вторият, също дело на местни патриоти е следният: “В гнездо на орли гарга не каца.”
Истината обаче се оказа доста прозаична. Разказва я главният експерт в “Държавен архив” - Враца, Весела Пелова. През 1926 г. гаргите наистина са били голям проблем за земеделците от този край. Нашествията на птиците затруднявали и ловците, затова в пожълтелите страници на архива от същата година четем:
“Поради намаляване броя на полезния дивеч, трябва да се унищожават най вече хищници - гарванови птици! Във Врачанско да се предприеме повсеместна борба! Всеки член на семейство от мъжки пол и на възраст от 12 до 45 години да представи в съответната община краката от 2 гарги или свраки или пък 10 техни яйца. Глобите за неизпълнение ще бъдат според чл. 186 от Закона за подобрение на земеделското производство - до 2000 лв.”
Дали заради глобите, или за да опазят реколтата си врачани приемат присърце задачата. “Врачанското ловно дружество “Сокол” с гордост съобщава за постигнатите резултати. Отчетът му е публикуван и във в. “Ловецъ”. “След голямо старание на ловците се събраха всичко 4172 крака, от които 873 от гарги. Унищожени са и 453 яйца”, рапортуват авджиите на 1 март 1935 г. (Бел. ред. - Напълно отречено днес, подобно “стимулиране” на ловците е практикувано до началото на 80-те години на ХХ в.)
И за да не отиват на бунището в ония гладни години отстреляните птици, в града се разпространяват листовки с рецепти за “задушенъ гарванъ” и “сготвено месо от млади гарги и чавки”. В битката с врачанските гарги се включва и държавата. През 1939 г. тогавашният министър на горите и лова Иван Багрянов въвежда почина за организиране на Седмица за борба против пернатите хищници.
Мотивировката на Багрянов е европейска по тогавашните мерки:
“Трябва да се намали дръстично количеството на вредните птици и да се сведе до броя,допустим в една културна държава.”
Забравени днес документи свидетелстват, че по същото време аграрните шефове имат и други птичи грижи и задачи:
“Министерството на земеделието е наредило да се развъждат расови пилета в общинските люпилни. Те ще се раздават само на стопани, които ще унищожат всичките си местни породи кокошки, за да се запази чистата раса.”
“Геройствата” на врачани при изтребването на гаргите не остават незабелязани от излизащия по онова време столичен вестник “Утро”. В заядлива дописка колегите споменават,че усърдието в акцията срещу гаргите е, защото врачани чувствали силна конкуренция. “То и акълът им явно е колкото на гаргите. Остава и паметник да им дигнат в защита”, присмиват се през 1935 г. столичани.
Засегнати на чест врачани им отговарят с карикатура, допълва любопитния си разказ експерт Весела Пелова. Текстът към рисунката не отстъпва по тон на заяждането в “Утро”:
“Паметник на “Незнайната гарга”, който ще бъде вдигнат наскоро в София.Той се строи усилено от гарголюбиви граждани”.
Успоредно с цялата тази люта словесна битка гаргата намира и други “специалности”. Тя впоследствие става и обидна квалификация за празноглави градски кокони и - уви! - за първите смели дами, борещи с за равни права с мъжете.
Среща се дори в изричаните преди десетилетия клетви като например “гарга да ти избоде очите” или по-миролюбивото: “да ти нацвъка капата”.
В годините на развития и зрелия социализъм обаче гаргите отново кръжали над Враца. Привличат ги пълните силози със зърно на фуражния комбинат. Така че птиците години наред са белег и на икономически просперитет на града.
Като знак за задаващата се световна икономическа криза преди две години черните птици за пореден път отлетяха в неизвестна посока. Сега на ята те прелитат над града, и то само преди буря.
Но никога не кацат.

Въх, гола водо! Къде така през Кайлъка за гарата?

Хиляди мъже, служили в някогашната школа за запасни офицери в Плевен, разнасят из България типичното местно “Да минеш през Кайлъка за гарата”. Казва се за някой, който е избрал най-обиколен маршрут или е свършил нещо по най-трудния начин. В града отдавна вече има и по-дълги трасета, но “кайлъшката” фраза се използва и днес.
Но популярното “д'ге”, което години наред отличавало плевенчани, отстъпва позиции в изказа на младите хора, казват филолози.
lВъх, аверче, уит!Това може да е неразбираемо за българите, живеещи извън Бургас, но всяка от трите думи звучи ежедневно в региона.
“Въх!”ще рече - ау, колко интересно, колко страшно, страхотно. Изразява уплаха, възхищение, учудване, радост, тъга. По- рядко се чува “Уит!”, даже накрая с ер малък - “Уить!”. И то е възклицание, но с по-тясна употреба - когато настъпиш или бутнеш някого, т.е. когато му причиниш неудобство. Еквивалент е на “Опаа”в смисъл “извинявай”, “съжалявам”. Но може да има и подтекст: “Отмести се малко.”
Какво е “авер”знаят всички. Но пък мнозина биха се зачудили, ако попиташ бургазлия “Как си?” и получат краткия отговор “Ми на”. Това означава “Ами ето на, така съм - добре съм, карам я някак”...
lОт десетилетия в Кюстендилказват за заврените зетьове и женените за кюстендилка “Присаден на кюстендилска слива”. Произходът на тази фраза е неясен, но местни “изследователи” го свързват с овощната слава на този край. Така или иначе, да те “присадят” е едва ли не комплимент: направил си добър избор в женитбата, ще се позамогнеш.
Дупничани пък имат претенциите да са автори на един знаменит лаф - “Ти си гола вода”(все с ударение на “о”-то). Може да се чуе като обръщение - “гола водо!”. Пак от Дупнишко е “Покри, па плачи”- за нещо, което е тотално отписано (по аналогия с покойник, когото завиват преди спускането в гроба).
lВидят ли жалостив и умолителен поглед, в Сливенобикновено питат: “Защо ме гледаш като ичеренин за слънце?”. Ичера е приказно селце в Балкана, на 20-ина километра от града. Част от къщите му все още пазят възрожденската си архитектура, уличките са от калдъръм.
Но това красиво и спокойно село има специфично разположение - потънало е в ниското сред гористи хълмове. Там зимата е сурова, а лятото - прохладно. Затова се шегуват, че ичерени виждали слънцето по 2 часа през деня и все им липсвало топло.
lВ Силистраи региона много от думите в разговорния език на добруджанци идват от румънския - от окупацията на Южна Добруджа. И днес мнозина казват на чинията - “пиата”, а на вилицата - “фърколица”.
Думи с подобен произход се чуват и в Русе. Единствено в “малката Виена” казват “пофта”, когато им е кеф. А на пазар пък си носят “пласа” (“пласичка”), а не чанта. А пък в соцвремената тийнейджърите обогатиха русенския речник, наричат дефицитните маратонки “ходачки”. От същия период е оцелял и един лаф по кръчмите: още една “бера”(ако клиентът още е жаден за бира).

Густо, майна - почти символ на Пловдив

“Густо, майна!”е най-запазената марка и парола, способна да отвори вратите и сърцата на пръснатите по цял свят кореняци пловдивчани. Изразът е вече един от символите на древния град под тепетата, редом до Стария град и Античния театър.
Според етимолози “майна” първо е използвана в Пловдив от местните гърци, гъркофили и преселници от южната ни съседка. Това е диалектна дума за майка, използвана в Северна Гърция, а по-късно навлиза и в Пловдив. В превод “Густо, майна” означава буквално “Вкусно, майна”.
Според друга теория “майна” си е чисто българска дума и означава “майка”: в родния фолклор се пее например “Мила моя, майно льо!”. Трети търсят произхода на “майна” в немския език и местоимението “mein” - в смисъл “мой човек”. Четвърти пък виждат връзка с прабългарския език и история, и с река Майна, която се намирала в близост до древната столица на волжките българи - град Велики Булгар.
В Пловдив “Густо, майна” се използва като приятелско обръщение или за изказване на някакво задоволство, одобрение, удовлетворение. “Майна” се адресира към близък - мой и наш човек. Най-често се използва от учениците и тийнейджърите, за които всяка втора или трета дума е “майна”, както за връстниците им в София е “копеле”.
Съвсем същата по звучене дума има обаче и отрицателно и обидно значение, например в словосъчетанието “Върви на майната си!”, което не е “пловдивска марка”, тъй като се използва в цялата страна.
Николай СПАСОВ

“Ф събта рапта няма”. Тънкости из българско-хасковския речник

Един от двата големи хълма, на които се намира Хасково, се нарича “Ямача”, а на другия - “Кенана”, има голям парк. С него е свързана една от най-известните шеги за особения говор в региона: “Ф събта рапта няма - ръките ф джобите и на “Кинана”, т.е. “В събота работа няма...”
Тъй като регионът е много плодороден, един от емблематичните прякори за града и местните жители е “каунь”, както местните наричат пъпешите. Диня пък е “карпуза”(близко до руското “арбуз”).
Една от чертите на хасковското наречие е пренебрегването на звука “Х”, който обаче “се обажда” в началото на думи, където граматически го няма. Култов пример е: “Ут Аскуу до Арманли сичкоть е хасвалт”(превод: От Хасково до Харманли целият път е асфалтиран).
Според друг анекдот хасковлии веднъж решили да предложат реформа: буквата “Х” да изчезне, защото така и така не се използва. Тогава една възрастна жена плахо възразила: “Ами тогава как ще казваме “хурна”(фурна)?"
На “хасковски език” е и писмо на председател на ТКЗС, с което той обяснява защо е уволнил ветеринарния лекар: “Улнявам го соя оть е пурдотин и табиетин и хала кюнцето на матора без попить!”, т.е. “Уволнявам го, защото е темерут и своенравен и пипа ауспуха на мотоциклета без разрешение.”
Не е чудно, че вече се говори за “Българско-хасковски речник”. А сатиричното местно издание е, разбира се, “Каунь”. Негов “Главин ридактурин” е актьорът Янко Митев, а периодиката е обяснена така: “Излиза, когать можи” и “Тръсте ни по панаиря”, сиреч около празника на Хасково - 8 септември.
Божидар СЪБЕВ

“По килифарски” усукват от 3 века

Фразата “Не го усуквай по килифарски” е на 3 века. Килифарево (10 км южно от Велико Търново) е известно с манастир и с книжовната школа на Теодосий Търновски. А изразът е от по-късно, от Възраждането, когато основни занаяти били мутафчийство и гайтанджийство.
“Заради тънкото и равно пресукване на гайтаните, се появил и прочутият израз “усукано по килифарски”, обяснява археологът от Велико Търново доц. д-р Мирко Робов, който е изследовател на селището. Той допълва , че първоначално това се отнасяло само до качествената продукция на местните майстори. Стоката им успешно се пласирала, защото марката била известна. Но по-късно обаче се появили имитации. Когато открили измама и лошо качество, чужди и наши търговци започнали да казват “Не го усуквай по килифарски”, т.е. “Не ме лъжи”. Днес изразът се употребява в по-широк смисъл: шикалкавене, увъртане, “разтягане на локуми”.
Павликенското село Мусина пък било известно още Втората Българска държава, но се прочуло повече с нарицателното “мусински свидетел”. Казват, че някога един изправен пред съда човек от Мусина огледал представено веществено доказателство и заявил: “Господин съдия, аз помня тази пушка! Помня я много добре още от времето, когато беше съвсем малко пищовче.”Залата онемяла от тази “желязна логика”, а съдията ударил с чукчето и викнал: “На такива като тебе съдът вече ще гледа като на мусински свидетел”.
От тогава Мусина оспорва първенството в лъжесвидетелстване единствено с пернишкото село Кошарево.
Веселина АНГЕЛОВА

Кошаревски свидетел е професия

Изразът “кошаревски свидетел” е придобил такава национална популярност, че дори често измества “официалната” дума лъжесвидетел. А всъщност историята започва от пернишкото село Кошарево.
“Да си кошаревски свидетел е професия. Но и съдба”, каза пред “Труд” пернишкият краевед Иван Ерулски. Той цитира предание от турско време.
Двама комшии от Кошарево се сбили. Местният кадия ги викнал, а трети съсед се явил като свидетел. “Кой беше виновен за свадата?” - попитал кадията. Свидетелят посочил този свой съсед, с когото имали стара вражда. “А ти къде беше по време на боя?” - попитал кадията. “Аз бях дълбоко в бунара, копаех?” - отвърнал свидетелят. Станало ясно, че той нито е видял, нито е чул кавгата, но излъгал кадията. “Това е едно от най-достоверните предания за произхода на израза “кошаревски свидетел”, твърди Ерулски.
Но версиите са много. Една от тях ни връща чак към 1576 г., когато местните убили трима турски бирници, а после приписали стореното на “горския жител” Радивоя войвода. Той често водел хората си на гости при кума си - да ги храни и пои. На човека му писнало да дава грешни пари за черпене и решил да издаде войводата.
Дошло време да го съдят. Като чул обвинението, войводата викнал към съдиите: “Не вярвайте на окошарени (бел. авт. - арестувани, притиснати от обстоятелствата) свидетели”. От “окошарени” по-късно изразът се трансформирал в “кошаревски”.
Днешните кошаревци не се срамуват от етикета на лъжесвидетели, разказват бивали и небивали истории за своите предци и не губят чувството си за хумор.
В началото на прехода в селото имало плакат на Желю Желев и някой му нарисувал мустаци и чалма. Полицаи чак от Перник дошли да разследват. Така и не намерили автора. Но и кошаревски свидетели не намерили.
Албена БОРИСОВА

В Смолянско бодлите пишкат

Немой (недей) ме пишка - това може да чуе туристът от някой родопчанин. Преди да се възмути обаче, е добре да знае, че в родопския диалект “пишка”означава “боцка” и е глагол, смее се местният творец и зевзек Ангел Шеев-Шею. Производна дума е “пишкал”- трън, бодил.
В Смолянскоима много думи, които са напълно неразбираеми за “абанджие”(хора от други краища). Например: “бално”(тъжно), “насущил”(направил боклук), “отапанил”(изплюскал), “сольмень” (охлюв), “бабулька” (буболечка), “зунка”(дъга след дъжд).
А ако туристът поиска упътване от местен кой от два пътя да хване, като нищо ще чуе : “Ей сая шоша”.
Петя ГАЙДАРОВА-Труд