Ваканция на всеки два месеца е най-новият хит в образователните среди. Зад него освен "Професионален форум образование" застанаха десетки ученици, които, оказва се, били свръхпреуморени от сегашната организация на учебната година и петимни да си починат от училищния стрес. На тези оплаквания хаджи Генчо вероятно най-непедагогично би отвърнал "Я два шамара". Но понеже училището ни е съвременно и европейско, втори месец експерти хабят пари и хартия, за да открият оптималната рецепта за учебна година, която да не стресира децата.
И тук може би е крайно време да бъде поставен въпросът за какво съществува в крайна сметка училището. Да, негов център трябва да е ученикът, което далеч не означава, че всяка негова проява на слободия трябва да бъде насърчавана и адмирирана. Защото, както започнаха с протести за един ден ваканция във Фейсбук, децата вече стигнаха до радикални искания за отмяна на класните, защото и те ги подлагали на стрес, горките. Вероятно не след дълго ще има протести въобще срещу необходимостта да се стъпва в класната стая. Колко му е да седим у дома и да попиваме информация от компютъра, а в училище да се явяваме само в края на годината, за да си вземем изпитите. Оценени по скала, приспособена така, че дори най-големите нелепици, оградени в тестовете, да докарат поне оценка три минус. Както е тръгнало, като нищо ще дойде момент, в който сегашното предложение "2 месеца учим - 9 дни ваканция" сигурно ще бъде трансформирано в "9 дни учим - два месеца ваканция". И пак ще има недоволни. И куп експерти ще обясняват, че трябва да щадим децата още повече, защото образователната система и трудните учебници ги подлагали на перманентен стрес. А всъщност школото трябвало да ги учи на т. нар. меки умения, на адаптивност и оцеляване в конкурентна среда и прочие, и прочие. На децата обаче май никой не им е казал, че обучението в адаптивност не отменя изискването да знаят кой е Бойчо Огнянов. Колкото и да им се иска това. Да, учебниците са трудно смилаеми и пълни с излишна информация, което обаче не отменя задължението да влизаш в клас и да слушаш учителя, който най-вероятно ще ти обясни нещата по-ясно. Някак си без да искаме, се докарахме дотам, че представата за добра образователна система заприлича малко на идеална среда за кукли Барби, които ще се адаптират, ще работят в екип и ще се отдават на куп политически и европейски коректни училищни дейности, но ще се затрудняват да кажат кой е Балзак или да решат уравнение с две неизвестни. А май е крайно време да се разбере, че училището не е къщичката на Барби. И да спрем да се подмазваме на подрастващите с нелепи уроци за Лиска-миска и други литературни бисери, които пълнят учебниците в отчаян опит да ги адаптират към съвременното дете.
Някак си негативното отношение на цялото общество към образователната система нажежи до крайност и това на децата и ги накара да си въобразят, че в него може всичко. И че всяка анархия е позволена, защото училището така или иначе си има достатъчно кусури и няма смисъл да го уважаваме. Май в недоволството си от школските програми, нивото на учителите и качеството на учебниците някак сме пропуснали да обясним на хлапетата, че дължат уважение на училището и на тези, които им преподават. Че дължат на самите себе си някакъв труд и личностно израстване. А тъй като училището в крайна сметка е миниатюрно отражение на обществото, в крайна сметка те не уважават и него. Дали след време сегашната анархия няма да ни замерва по главите със собствените ни камъни, е трудно да се каже. Защото Барби все пак ще порасне.
По-нова публикация
