Традицията някак си повелява да поздравим учителя на 15 септември и да си запазим пълното право да го ругаем от 16-и нататък, вменявайки му вината за всички проблеми, които сами не сме успели да разрешим. В продължение на цяла година даскалът се превръща в изкупителна жертва за родителските неуспехи. Защото е прекалено строг или прекалено мек с детето. Защото не успява да компенсира онова, което не е свършено у дома, или точно защото се опитва да го направи. Защото трябва да свърши работата на цялото общество, а когато не успее, отговорният е един – единствено той. Защото търпи подигравки, изразяващи се ако не в качването на клипче с него в интернет, най-малкото в размера на заплатата му, която му припомня ежемесечно, че е нужен на обществото само на думи. Защото е едновременно плашило и безгласна буква, в зависимост от гледната точка ,но рядко човек, достоен за уважение. Защото на 15 септември отново ще бъде с костюма, с който е бил на миналия 15 септември, а вероятно и на по-по-миналия. И най-вероятно ще бъде с него и на следващия. И защото, когато му се налага да спомене професията си, някак си мънка, защото очаква околните да го погледнат със съжаление и да кажат “Горкия".
Световната банка само преди ден похвали българското образование, включително и в частта му, свързана с квалифицирането на учителите. За жалост обаче квалифициране още не значи самочувствие. За него е нужно много повече от десетдневен или тримесечен курс. Нужна е промяна в отношението на обществото. А както знаем още от Дядо-Славейково време, нашето общество е много по-склонно да се доверява на говедаря, отколкото на даскала. И да гласува нему по-високата заплата. А докато се доверяваме на говедарите, образованието ни ще боледува. Поне докато си спомняме за даскала с любов в един-единствен ден.
Стела Стоянова
Статията е препечатана от брой 6346 на в. "Стандарт" от 13.09.2010
По-нова публикация
